Думата “дислексия” означава затруднения с думите или езика и често се използва по отношение на деца или възрастни, чиято очевидна интелигентност противоречи на трудностите, които срещат при четене и писане. Понятието е въведено от немския офталмолог Р.Берлин през 1884 г. Той съставя термина от гръцките думи dys – “болен” или “труден”, и lexis – “дума”. "Дислексия” е първият и основен термин, използван, за да бъдат назовани най-различни проблеми, свързани с овладяването на учебния процес. Обикновено тя се свързва с проблеми с четенето, писането и математиката, които детето има в училище; с факта, че дислектиците виждат буквите разместени или обърнати с краката нагоре; или с това, че бавно и трудно усвояват учебния материал. Но трудностите в училище са само част от проявленията на дислексията. Всеки случай е различен, няма двама души, които да развият абсолютно еднакви форми на дислексия. Това, което е важно да се знае е, че дислексията не е резултат от умствено или неврологично увреждане, нито е причинена от мозъчна малформация. Дислексията е продукт на мисленето и на особения начин, по който някои хора реагират на чувството на объркване. Широко разпространено е мнението, че хората мислят по два начина – “словесно” /чрез звука на думите/ и “образно” /чрез въображаеми картини и идеи/. Словесното мислене следва структурата на езика и се осъществява със скоростта, с която човек говори – приблизително 150 думи в минута. Образното мислене е еволюционно. Картината “се разраства” докато мисловният процес добавя нови детайли. Този начин на мислене е много (може би хиляди пъти) по-бърз. Образното мислене е несъзнателно, човек не може да си наложи да мисли или да не мисли по този начин. Четенето и усвояването на учебния материал са двете неща, които определят успеха на детето в училище. Първо то се учи да чете, а след това чете, за да учи. Следователно четенето е от изключителна важност за учебния процес. За децата с дислексия ходенето на училище може да се превърне в кошмар. Проблемите в поведението често са следствие от неприятните преживавяния на тези деца. Стресът и фактът, че не могат да постигнат това, което се очаква от тях, поражда нежеланието да ходят на училище, води до нервни изблици и дори може да предизвика съвсем истинско главоболие или стомашно разстройство. Няма друга област /освен четенето и писането/, в която хората да са третирани така презрително заради затрудненията, които изпитват. Ако не можете да рисувате добре, ако не бягате достатъчно бързо, ако имате проблеми с усвояването на чужди езици, ако пеете фалшиво – никой няма да ви се подиграва за това и да ви третира като “умствено изостанал”. Приемането на дислексията не само като проблем, но и като дарба, ни дава по-задълбочено разбиране на същността й и е предпоставка за повече толерантност, за разработване /и прилагане!/ на по-добри образователни програми, които да подпомогнат децата с дислексия в учебния процес.