Историята на метода Дейвис започва през 1980 година, когато Рон Деивис прави своето откритие за собствената си дислексия. Но истинското начало на този дълъг и нелек път е много по-назад във времето.

Ето какво разказва самият Роналд Дейвис:

„Когато съм бил съвсем малък казали на майка ми, че имам синдром на Канър /тежка форма на аутизъм, б.р./. От първите девет години на живота си не си спомням абсолютно нищо. Не съм бил дори наясно, че съм жив.

В някакъв период от първите си единадесет години трябваше да ходя на училище. Прекарвах повечето време в дъното на класната стая, седейки в ъгъла с лице към стената. На 12-годишна възраст аз все още не бях научил нищо в училище – дори азбуката. Майка ми се заниумаваше с мен всеки ден, опитвайки се да ме научи на Азбучната певсничка /ей-би-си-ди.../. Не можах да стигна по-далеч от първите няколко букви.

Моите братя бяха нормални и затова им беше позволено да притежават и да вършат неща, които бяха забранени за мен. Те имаха джобни ножчета и ръчни часовници. Една нощ аз измъкнах ножчето от джоба на по-големия ми брат и едва не си отрязах пръста. И въпреки това все още исках да имам джобно ножче.

Някъде в пустошта на аутизма си аз открих, че смесвайки пръст и вода в задния двор мога да си направя плътна лепкава кал. От тази кал можех дда оформя каквото си поискам. Червеникавата пръст в нашия заден двор беше всъщност червена глина. Ако я оставите да изсъхне, тя ще запази формата си дълго време.

Не си спомням колко джобни ножчета направих от червена глина. В моя джоб за около седмица всяко едно от тези ножчета се превръщаше в парченца червеникава пръст. Но аз имах джобно ножче. Ръчните часовници на моите братя бяха направени от метал и кожа. Моят – от червена глина и връвчица. Но имах часовник.

В годината, когато навърших дванадесет, бях обявен за „умствено изостанал и неподлежащ на обучение”. За мен това означаваше, че няма да ми се налага повече да стоя в ъгъла. Можех да се обърна и да видя онова, което всички останали в класната стая виждаха.

По протежение на едната стена, точно под тавана имаше дълга лента, на която бяха изписани буквите от азбуката. Не знам защо, но започнах да ги копирам, изработвайки ги от глина, която забърквах в задния двор от червеникава пръст и вода. Отне ми доста време, но накрая имах всички букви. После успях да ги подредя в правилния им ред и правилно ориентирани. След това попитах братята си какво е това. Посочих една буква и попитах „Какво? „Какво? Какво?”; брат ми каза „N”. После посочих друга буква и пак попитах „Какво? „Какво? Какво?”; брат ми каза „Z”. В продължение на часове играех с тези две букви, въртейки ги из ръцете си, поставвяйки Z върху N; казвах „ен”, после я завъртах и казвах „зет” – получаваше се „ен-зет-ен-зет-ен-зет”. Играех си така с всички глинени букви в продължение на дни и седмици, повтаряйки имената им. По този начин най-сетне научих имената на буквите.

От този момент нататък, ако някой поискаше от мен да кажа азбуката, аз просто избърборвах имената на буквите в напълно произволен ред. Никой не забеляза, че казвах всичките букви. Това все още не беше достатъчно добре. Хората искаха от мен да казвам буквите последователно, затова аз ги научих подред, но кой знае защо започвайки от Z. Едва двадесет години по-късно аз бях в състояние да кажа азбуката от A до Z.

Когато бях на дванадест казаха на майка ми, че интелигентността ми е колкото на шимпанзе. Когато бях на седемнадесет ми направиха тест за интелигентност. Събрах 137 точки. Тогава казаха: „О, Господи! Той не е чак толкова тъп. Хайде да го научим да говори и да чете.” Говорната терапия свърши работа. Но с четенето не се получи нищо.

Бях на 18 години. Казаха, че никога няма да се науча да чета и да пиша като нормално човешко същество. Казаха, че при раждането ми докторът е използвал инструментъи, които са притиснали главата ми и са увредили мозъка ми. Когато се научих да говоря, думите станаха част от моята вселена, така че когато направех модел на една идея, аз започнах да правя и името на тази идея. В годините между 17 и 27 аз изработих от глина повече от хиляда модела на идеи и думи. И когато навърших 27, IQ-тестът отчете 169 точки.

Когато започнах да разработвам процедурите за работа с дислекстици, използването на глина ми се стори като нещо естествено. Повечето хора с дислексия наистина харесват глината и се учат, използвайки я,точно както направих аз.”